— И така, какво съм ти причинил, приятелче? — попита Кей и предпазливо, за да не се впият тънките нишки в тялото му, обърна глава. — Крадец ли си? Браво, талантлив си. И си късметлия. Ще ти кажа къде са парите и какъв е кодът на картата. Утре отлитам, така че няма да те търся, а пък вашата полиция…

Лицето на момчето трепна.

— Не съм крадец. И ти за никъде не отлиташ. Достатъчно е, че долетя.

За миг в хотелската стая настъпи тишина. После Кей попита — много тихо:

— Каква ти се падаше малката?

— Сестра.

— Приятелче, това беше просто нещастен случай. По време на кацане на космодрума. Приземих се в определената зона…

— Но не го направи в кръга! Ти я уби — нарочно! Знам какво си казал на диспечера — „ненавиждам децата, тези дребни кучки вечно се пъхат под дюзите“. Много хора те видяха как кацна — направи малко рязко завойче над площадката, за да удариш Льонка с лъча!

Гласът на момчето стана тънък, треперещ — Кей с ужас разбра — той се самонавива. Самонавива се, за да натисне спусъка.

— Не я видях, повярвай ми. Защо би ми било нужно…

— Ама разбира се, ти просто си танцуваше във въздуха — с презрение продължи момчето.

На Кей му приседна подготвената фраза. Как да обясни на това момче от тази затънтена планета, че наистина бе танцувал? Как да предаде с думи и усещането от тежестта на пилотския шлем, и синевата наоколо, и безтегловния кораб, в който си се превърнал? Бученето на гравитационните двигатели, потоците на въздушните течения, опиянението от полета… Да, той бе танцувал. И не беше гледал към бетонната равнина, на която момичето, дало дребен подкуп на охранителите на космическото пристанище, бе чакало неговия кораб — за да се затича първо към люка и да предложи най-евтините на планетата наркотици, себе си като гид или просто себе си…