— Разбирам, че не съм в най-добрата си форма, нещата се развиха не съвсем според очакванията — продължи Артур. — Обаче наскоро се удавих, съжалявам. И така, захващате ли се?

Къртис-старши се усмихна накриво. Кей стана, направи крачка към Артур. Да, по-млад е, по-як и с различен поглед. Останалото си е същото.

— Знаеш ли какво е това телохранител? — попита Кей, като се молеше на бога гласът му да е спокоен и безизразен.

— Разбира се.

— Лягай!

Артур продължаваше да стои, гледайки Кей. Последвалият тласък го повали на земята.

— Когато кажа „лягай“ — падаш — каза Кей, надвесен над събореното момче. — Когато кажа „скачай“ — скачаш. Защото никога, освен днес, няма да ти го кажа просто така. Всеки път от това ще зависи животът ти… Скачай!

Къртис-младши скочи на крака. Направо от пода. И застина пред Кей.

— Не бива да удряте сина ми — каза отзад Ван Къртис. И Кей усети, учудващо ясно, че между плешките му е насочено дуло.

— Мистър Ван Къртис — без да се обръща, произнесе Кей. — На вас ви трябва истински телохранител. Готов съм да работя за вас. Но след няколко дни може и да не разполагам със секундите, необходими, за да отхвърля Артур от линията на огъня. Ако имам възможност, ще го прикрия. Но по-добре би било просто да падне, за да ми даде възможност да стрелям. Съгласен ли сте? Между другото, не го ударих. Блъснах го. Това са различни неща.

— Възможно е — спокойно отвърна Къртис. — Сядайте, и двамата.

— Тате, Кей е добър телохранител — каза Артур, сякаш нищо не се е случило, пльосвайки се на масата до баща си и поклащайки крака. — Як е.