— Артур! — с леко учудване произнесе Къртис. Кей изхъмка, заемайки се с мечешкото.

— Днеска здравата половувах — с въодушевление продължи Артур. — Убих оня тигър.

— Поздравявам те — отвърна Къртис кисело.

— Тате, те ядат ли се?

— Кои? Тигрите? Черният дроб… струва ми се.

— Пфу, гадост. Аз няма да го ям. Поръчай още тигри, става ли?

— Добре. Успокой се, Артур!

Кей отпиваше от виното, като искрено се наслаждаваше на случващото се. Харесваше му този замък, скрит в дъсчената беседка. Харесваше му и нервността на Къртис-старши.

— Знаете ли, Кей, според преданието това е замъкът на крал Артур — с излишна припряност изрече Къртис. — А масата, на която седим, е самата Кръгла маса. Подарих замъка на своя Артур за рождения му ден.

— Не съм чувал нито за крал Артур, нито за Кръглата маса — отговори Кей.

— Древна легенда — оживи се Къртис. — Още отпреди първите междузвездни полети…

— Тате, това са измишльотини — прекъсна го Артур. — На такава маса не биха се събрали сто и петдесет бойци, особено пък ако са били в броня. А приказката си е хубава, там има и най-различни други образи. Даже и Кей го има. Второстепенен герой.

За секунда двамата с Кей се гледаха един друг. После Артур стана от масата и целуна Кей по бузата.

— Да тръгвам, а, тате? Не ми се яде…

Кей изчака Артур да излезе и едва след това си позволи да се засмее, гледайки смаяния Къртис.

— Какво има, Кей? — уморено го попита той.

— Синът ви ми хареса, Къртис. Нормален дванайсетгодишен хлапак. Ще се сработим.

— Наистина се надявам, че се шегувате — Къртис си позволи да се отпусне. — Той е умен юноша, но шокът от първата смърт още не е отминал. Освен това… с основание споменахте за хормоните. Консултирах се с лекарите — леката инфантилност в поведението не можеше да не се появи.