— Трудно ли ти е да създадеш екран?

— На близко разстояние е лесно. За съжаление ти не можеш да се приближиш… Готово, защитени сме от каквото и да било подслушване.

— Дори от това, което осъществява Артур Къртис?

— Да.

— Ти си толкова сигурен, че имам думи, предназначени за теб?

— Да. Говори.

— Бурлатитата са намерили слабото ви място, камъче. Структурите, които генерират силовото ти поле, са неустойчиви. Забавно за раса, побъркана на тема стабилност и баланс на силата, нали? Звук с определена честота и сила влиза в резонанс с тях, а после е достатъчен дори и слаб тласък, за да се превърнете в неподвижни, безпомощни, макар и все още мислещи камъни.

— Какъв е този звук?

— Не мога да го издам. Нужно е гърло на бурлати.

— Може би лъжеш?

— Може би.

— Защо ми разкри тази тайна?

— Хората почти не са воювали с вас. Вие живеете на такива планети, където ние по собствено желание не си пъхаме носа. Империята на хората има едни интереси, Основата на силикоидите — други. Те не се пресичат. А ако все пак започне война, няма да вземем да хвърлим срещу вас тълпа певци-скопци. Лазерният пистолет изравнява шансовете ни, фузионният бластер ще ми даде сто точки преднина. Трябва да си бурлати, побъркан на тема сила, за да търсиш преимущество в ръкопашна схватка със силикоидите.

— Това ни потискаше, Кей — произнесе силикоидът с нещо между шепот и шумолене. — Ние не обичаме неясните ситуации.

— Да, и аз си го помислих. А какво ще ми кажеш ти, силикоиде?

— Къртис Ван Къртис купи от псилонците прототипа на аТан за две хиляди и петстотин кредита.

— Но по онова време тази цена…

— Е била също смайващо ниска. След година и половина псилонците капсулираха своята зона на космоса. Това е всичко. Казах, каквото можех. Дългът ми пред Къртис ще се изплаща още много дълго време.