— Бил!

— Няма нищо, Сюзън. Да говорим на неговия език. Не можем да избягаме.

— Отлично — каза Симс. — Честно казано, и двамата бяхте невероятни романтици с този опит да избягате от отговорностите си.

— Да избягаме от ужаса.

— Глупости. Просто някаква война.

— За какво става дума? — обади се господин Мелтън.

На Сюзън й се искаше да му разкаже, но трябваше да се задоволи само с най-общи приказки. Психологическата спирачка си знаеше работата. Най-общи приказки като тези, които си разменяха Симс и Уилям.

— Просто война — повтори Уилям. — Половината свят измря от прокажените бомби!

— Въпреки това — посочи Симс — жителите на Бъдещето ще негодуват срещу вас. Криете се на някакъв тропически остров, така да се каже, докато те пропадат в пропастта право към ада. Смъртта обича смърт, а не живот. Умиращите хора се радват при мисълта, че и други умират с тях. Утешително е да разбереш, че не си сам в казана или в гроба. Аз съм пазител на колективното им негодувание срещу вас.

— Вижте го — пазителят на негодуванието! — обърна се господин Мелтън към хората си.

— Колкото по-дълго ме карате да чакам, толкова по-зле ще бъде за вас. Трябвате ни за онзи бомбен проект, господин Травис. Върнете ли се сега, няма да има никакви мъчения. Забавите ли се, ще ви принудим да работите, а след като бомбата стане готова, ще изпитаме някои нови сложни устройства върху вас.

— Имам едно предложение — каза Уилям. — Ще се върна с вас, ако жена ми остане тук жива, в безопасност и далеч от войната.

Господин Симънс обмисли думите му.

— Добре. Ще се срещнем на площада след десет минути. Ще ме качите в колата си. Ще идем на някое пусто място извън града. Ще уредя Машината да ни вземе оттам.

— Бил! — Сюзън стисна силно ръката му.

— Недей да спориш. Решено е. — Той я погледна, после се обърна към Симънс. — И още нещо. През нощта можехте да влезете в стаята ни и да ни отвлечете. Защо не го направихте?