— Пръхти! Ей там! Пръхти!

Прастарият вик от наблюдателницата

— Къде? Къде?

Една ръка махаше френетично от бъчвата.

— Ей там, там, право напред! Пръхти! Пръхти!

Бьорник погледна отново. Хоризонтът се издигаше и спускаше пред него, а сивите вълни запращаха пяната си към бялото небе.

— Пръхти! Ей там! Там! Пръхти!

От върха на един воден купол между две вълни Бьорник забеляза фонтана. Въпреки разстоянието той без колебание разпозна водния букет, който се разпукваше право нагоре, с притъпен връх от силния вятър. Фонтан на голям син кит. Бьорник постави лоста на машинния телеграф на „пълен напред“, замаха с лявата си ръка към носа, за да покаже на рулевия, че трябва да държи така, право пред себе си.

Слава богу, дните на кашалота бяха изтекли. Международната китоловна комисия беше обявила по радиото, че ловът на сини китове е открит — вече можеше да се гони този първокласен дивеч, това несравнимо богатство. Бьорник още беснееше, като си спомнеше тази скъпоценна плячка, дето трябваше да я отминава, да я оставя да си скача весело и най-нахално в морето, а в това време оръдието да стои заредено с харпун, готов да излети.

Укрепеният вълнорез на парахода цепеше морето, хвърляше се срещу вълните, блъскаше ги, пяната хвърчеше пред оръдието и пръскаше Бьорник. Но Бьорник дори не забелязваше, той целият беше поглед, закован в морето, премерващ при всяко качване на кораба разстоянието между оръдието и фонтана на кита. Сухоземецът не би забелязал този фонтан сред развълнуваната синя шир; ала Бьорник, Бьорник го виждаше прекрасно и не преставаше да преценява разстоянието. Няма съмнение, китът не идваше срещу парахода, той плуваше в същата посока. Но не много бързо. Параходът се носеше с най-голямата си мощ, целият му корпус се тресеше от усилията на машините. Бьорник имаше чувството, че корабът му не помръдва, че е залепнал за морето. Тялото му, неговото собствено тяло се тресеше.