„Ще се гмурне! Ще се гмурне и рискуваме да го загубим!“

Животът на капитана-харпунджия по ловните места е едно изтощително и непрестанно напрежение. „Е, какво? Няма китове, а? Кога най-после ще чуя този вик «Пръхти»? Най-после, чувам го, добре, виждам фонтана, да побързаме! Но дали ще е дълго пред очите ми този фонтан! Ако китът се спусне надолу, ако се гмурне в дълбочините, ще го видя ли пак и къде, в какви условия? Няма ли да чуе кораба, който го гони, няма ли да побегне с всичка сила?“

Синият кит е шампион на бързина. Побегне ли, може да стигне двайсет възла. А параходът — осемнайсет… при условие, че морето не е против него, както днес.

Бьорник изруга. Няма вече фонтан над морето. Китът се гмурваше. На каква дълбочина, на какво разстояние, иди го питай! Синият кит изчезва в дълбочините за пет, десет, петнайсет минути. Ужасно мъчителни за харпунджията.

Бьорник се обърна. Той видя над себе си мъжете от палубата, които го гледаха. Почти целият екипаж беше там, включително и готвачът. Единствено механиците, радистът и кърмчията бяха на поста си и сигурно се пукаха от яд, че не могат като другите да отидат да се поокъпят на палубата. Някои от тези хора бяха виждали преследвани, харпунирани, влачени край борда китове, но за тях всеки нов кит беше също тъй възбуждащ, както първия; нищо не би ги възпряло да изтичат на палубата, за да го видят — дори и смъртната заплаха, така им се струваше.

— Е, какво! — кресна им Бьорник. — Гмурна се! И сетне? Като сме го изтървали, изтървали сме го.

Отказваше ли се Бьорник? Никога! Всеки забелязан и подгонен кит му принадлежеше, както собствената му кръв, и ако изтървеше някой от тях, сякаш нещо от самия него се откъсваше. Всеки път, щом видеше лицата на своите хора, обърнати към него, лицата на хората, чиито око и ръка беше той, струваше му се, поне за минута, че добива от тях някаква свръх-Човешка сила, някаква неуязвимост. Но преди края всяка оптимистична дума можеше да донесе нещастие. Вдигайки очи, Бьорник се запъти към мостика.