Напомпването и овързването на предишния кит беше само детска игра. Помощник-капитанът се бе проснал по корем в края на платформата, водата го заливаше, двама мъже го държаха за краката — не успяваше да метне копието си към огромните вълни.

— Да опитам ли аз? — попита го Бьорник.

Все тъй изопнат, вторият направи някакво движение, което трябваше да означава вдигане на рамене. Най-после успя. Успя да постави тапата. Десет минути бяха необходими, за да докарат кита край борда. Мъжете, които се опитваха да свържат опашката, имаха чувството, че се борят с живо същество. Всеки път, щом тялото се отдалечаваше, един от тях рискуваше да падне в морето. Те чуваха зад себе си, над себе си отчаяния глас на Бьорник, а вълните плискаха ледената вода във вратовете им. Когато най-после гривната беше прекарана, няколко души се строполиха на палубата.

— Дръжте се! — извика им Бьорник. — Ако ви отнесе морето, няма да ви спасявам.

Те се повлякоха към стълбата. Забитият в кита прът се огъваше като тръстика на вятъра: снежинки се носеха в замръзналия въздух.

След като китът беше най-после завързан, Бьорник се върна на мостика. Той накара да вдигнат всички прозорци.

— Напред! Към айсберга.

Подир по-малко от час параходът вече бе престанал да се тресе от побеснелите вълни. С машини на най-малък ход, той се държеше така — срещу вълните, съвсем разумно, на трийсет метра от огромната маса на айсберга. От всички страни на тази маса се спущаха грамадни вълни, но тъкмо пред айсберга имаше зона на относително спокойствие, в която параходът можеше да се укрие. Врагът номер едно на мореплавателите се превръща в покровител на китоловците в Антарктика всеки път, щом лошото време ги принуди да прекъснат лова.