Мъжете на палубата виждаха отчетливо как голямата опашка мърда във вълните. Бум! Бьорник беше стрелял. Не се вижда китът! Обтегнатото въже потъваше все повече, сякаш някакъв подводен скрипец светкавично го бе развил. Бьорник се мяташе като демон по платформата.

— Отпускайте! Отпускайте!

Въпреки голямата си скорост параходът се влачеше като корито.

Този луд бяг изглеждаше невероятен, не можеше дълго да продължи! Бьорник с тревога очакваше първото охлабва-не на въжето. В гонитбата параходът се бе доближил до крайбрежните ледове и няколко големи айсберга се виждаха сега чудесно, право отпред.

„Ще се блъсна отгоре им!“ — помисли си Бьорник.

Той се обърна, за да предупреди моряците:

— Готови ли сте? Няма да имаме и секунда за губене, казвам ви!

Те се заеха да приготвят въжетата и веригите. Всеки от тях мислеше, че щяха да са нужни поне четири ръце, за да могат да се движат и работят що-годе безопасно по тази палуба-люлка. Те също виждаха айсбергите. Вятърът сковаваше в лед брадите и веждите им.

Когато Бьорник видя, че въжето се засводява леко, най-после се засводява, издигайки се бавно, той не можа да сдържи радостния си вик. Направи знак на мъжете при скрипеца да забавят. При такова море не можеше да се спре параходът, трябваше да се действува със скрипеца. Да придърпат въжето, да го отпуснат, както рибар изтегля дългоочакваната пъстърва с макарата си. Бавно-бавно китът се показа отново.

— Пипнах те, проклетнико! Пипнах те!

Така беше. Хвърляйки се тъй лудо към дълбочините, кичът бе изразходвал отведнъж силите си. По-малко от минута след като изплува, той спря внезапно сред морето и изпръхтя кръвта си. Мъжете видяха как фонтанът става розов, после червеи. Умиращият беше тъй близо, че усетиха зловонната миризма, а вятърът запрати кървавия дъжд чак до тях.