За последен път се разтърси въжето, хъхренето спря изведнъж. Червеният гейзер секна, черна кръв покапа по гърба на кита. Голямото тяло се наклони встрани, показа се светлият му набръчкан корем. На платформата Бьорник въртеше лоста на машинния телеграф.

— Отпускай! Отпускай!

Мъже тичаха по палубата, влачейки вериги, размотавайки метални въжета. Китът вече докосваше вълнореза. Помощник-капитанът, който се бе качил на платформата до Бьорник, се наведе рязко напред и със силен удар заби едно кухо копие в набръчкания корем.

— Помпете! Помпете!

Издъхнат ли, сините китове бързо потъват. Това бе другата причина, поради която древните китоловци са се отказвали да ги харпунират. Кухото копие, забито в кита, щеше да вкара достатъчно въздух в нето, за да го задържи на повърхността.

— Бързо! Бързо! — крещеше Бьорник.

Помощник-капитанът изтръгна копието и на негово място натика дървена конусообразна тапа. Бьорник се беше върнал на мостика.

— Напред три оборота! Ляво на борд. Стоп.

Трябваше да се маневрира, за да може китът, все тъй задържан от въжето, да застане край борда с опашка към носа. Скрипецът пак започна да се върти.

— Спрете скрипеца!

Неколцина мъже се мъчеха да надянат една верига около кита, близо до опашката. С помощта на веригата трябваше да извадят опашката от водата и да нахлузят голяма халка от стоманено въже, ето какво трябваше да се направи. Сетне щяха да отпуснат веригата, да откъснат въжето от харпуна (него щяха да го извадят на кораба-майка), а помощната лодка щеше да прибере по-късно кита е въжената гривна. Усъвършенствуваните методи, с които днес си служат китоловните параходи, правят маневрите сравнително лесни при хубаво време. Ала вълните разтърсваха и кораба, и кита — мъртвата сто и тридесеттонна маса теглеше веригите, теглеше скрипеца, щеше да откърти палубата! И над цялата тая суматоха Бьорник крачеше напред-назад по трапа, крещейки заповеди.