— Спите, майка му стара! Всичките спите! Какво, морето ли искате да го прибере?

— Пръхти! Пръхти!

Всички вдигнаха глави. Горе наблюдателят в шубата махаше назад към кърмата. Виждаше се друг кит.

— Пръхти! Пръхти! Ей там, пръхти!

Бьорник изтича към мостика и затръшна вратата. Мъжете го видяха да се появява отново на малката надстройка, да се изкачва по трапа.

— Вие какво? Да не мислите, че сте на кино? — кресна помощник-капитанът. — Я се стреснете!

Един моряк с две ръце забиваше в гърба на кита дълъг прът, на чийто край трептеше жълт платнен триъгълник с номера на парахода. Радистът вече бе говорил с кораба-майка и там, в едно добре затворено помещение, един счетоводител отбелязваше в една колона на своя регистър една хоризонтална черта, която щеше да задраска с друга вертикална, щом вдигнеха кита на палубата за обработка.

— Охлюви такива! — извика Бьорник, дошъл отново на трапа. — Да не искате всички да изпукате от глад? Да не сте оглушали?

— Пръхти! Пръхти!

Наблюдателят пак бе започнал да вика, сякаш викът му щеше от това разстояние да прониже кита, сякаш щеше да прати парахода отгоре му.

— Знам! — изрева Бьорник. — Убиваш ме!

Ако не беше извикал, капитанът щеше да го обвини, че спи! Най-сетне мъртвият кит беше овързан, той падна отново във водата, една вълна го отнесе с трептящото знаме на пръта. Предупредена по радиото, лодката трябваше да е тръгнала към него. Бьорник се убеди в това само с един поглед и се върна на мостика.

— Пълен напред! Двайсет и пет вдясно!

Корабът подскочи разтресен целият от внезапния тласък. Бьорник видя мъжете, които се хващаха за каквото сварят на палубата. Нямаше време за изпипване на маневрата. Китът беше далеч.

Бьорник забеляза, че вятърът се обръща бързо на юг, донасяйки ледения дъх на крайбрежните блокове. Лош знак. Трябваше да настигнат кита, преди вълните да са сменили посоката си.

Китът изчезна, после се открои отляво, след като бе изчезнал в дълбочините — за някакви пет минути само.