— Тъй, сега си го имаш възнаграждението! Пръждосвай се долу в конюшнята!

— Слушам, господарю!

Казакът тръгна.

Ротмистърът се обърна подигравателно към Карпала и я попита с жлъчна ирония:

— Е, как ти подейства?

— Не ми причини болка — отговори тя, поглеждайки го студено в очите. Но от прекрасните червени устни се процеди капчица кръв, толкова здраво ги бе прехапала. — Ако трябваше да ме заболи, не биваше да бъдеш толкова презрителен към мен както си. Той е герой!

— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Герой?

— Да, герой и мъченик! Герой, защото не само потисна болките, но и защото въпреки смъртното оскърбление се овладя и принуди сърцето си да се успокои. А мъченик, защото изстрада невинен за мен.

Ротмистърът тупна с крак, та чак гредите потрепериха.

— Смъртно оскърбление? Смехотворно! Като че един офицер би могъл да оскърби някакъв си там престъпник! И невинен за теб изстрадал? Той трябва да е радостен, че е имал възможност да страда за теб. Следващия път ще го налагам, докато пукне. И ти няма да ми попречиш!

— В нищо няма да ти преча. Онова, което правиш, ми е толкова безразлично, че сега даже ще си тръгна, макар да знам, че ще преговаряте за калима

Карпала просвири с жилавата шибалка покрай лицето на ротмистъра и си тръгна, без някой да я задържи. Пред къщата стояха трите коня, на които бе дошла със своите родители. Тя се качи, смушка животното и препусна в галоп…

Когато вратата се затвори зад нея, в стаята настъпи миг на пълна тишина. После синът на околийския направи безцелен жест и щракна с пръсти. Със смръщено, пребледняло лице се обърна към лейтенанта и му даде знак да го последва навън, докато тейш Була и Калина все още стояха и се споглеждаха в безмълвна възбуда. Исправникът се опря объркано на прозореца.

Ротмистърът профуча мълком с придружителя си край двамата и така тръшна вратата, че цялата къща изкънтя.