— Остави го на мен, тате! — отклони гордо и Карпала. — Не се страхувам от него. Нека ми отговори на въпроса!

— Да, ще ти отговоря! — извика ротмистърът. — От само себе си се разбира, че щях да действам енергично, ако оня сволоч не беше там. Ама защо пък трябваше да си квася униформата?

Карпала го измери с пламтящ поглед от глава до пети.

— Значи и той вместо теб трябва да получи възнаграждението!

— В името на свети Андрей, моя светец-покровител, какво възнаграждение имаш предвид? — изсмя се брутално ротмистърът.

— Ще узнаеш отговора достатъчно рано — отвърна Карпала хладно.

— Аз го желая веднага! Заповядвам ти!

— На мен? На принцеса Карпала?

— Да, на теб! И ти ще ми се подчиниш!

— Никога!

— В такъв случай ще те принудя!

Той вдигна ръка.

— Искаш да ме удариш? — извика Карпала. Дръпна се крачка назад и го погледна безстрашно в очите.

Тогава той се разколеба и отпусна ръка.

— Не, теб не. Та нали има кой да отнесе пердаха вместо теб. Сигурно ще възприемеш ударите по-болезнено, ако ги получи той.

Ротмистърът грабна звънеца и задрънча.

— Номер десет! — изрева силно, та се чу и отвън. Казакът влезе, дръпна вратата след себе си и застина в очакване.

— Принцесата искала да ти подари пръстен, а? — попита го ротмистърът троснато.

— Да, господарю.

— И ти не го отхвърли?

— Не, господарю.

— Сукин син! (Кучи син!) Не си ли знаеш по-добре дълга? Ето ти тогава отплатата!

Грабна един камшик от масата и започна да шиба казака. Онзи не трепна и с мигла. Само се извъртя странично, за да не се стоварват ударите по лицето му.

Таиш Була и Калина поискаха да възпрат ръката на разярения ротмистър, ала един жест на Карпала ги отклони от намерението им и те само поклатиха глава.

— Сама ще се оправям с него! — процеди през зъби. Най-сетне ротмистърът захвърли камшика.