Казакът взе сега седлото, изнесе го пред конюшнята и откачи нагайката, която висеше отвън на стената. Двамата офицери вече бяха възседнали конете си.

Нагайката е тежък, оплетен от здрави ремъци и снабден с къса дръжка камшик на табуншчика

— Негодяй! — ревна ротмистърът. — Още ли не си готов! Какво се туткаш там?

— Не бива ли вън да го оседлая?

— Тук? Откачил ли си?

Но в този миг жребецът, когато двама другари на казака бяха отвързали по негов знак, профуча през вратата и всички присъстващи се разпиляха. Той направи една обиколка в галоп, докато казакът пристъпи към него. Беше извадил незабелязано от устата си сдъвкания мъх и го поднесе на животното, давайки вид, че иска да го помилва. Жребецът наистина изпръхтя още няколко пъти, но когато казакът сложи ръка на муцуната му, придърпа с бърни мъха и търпеливо позволи да му бъдат сложени седлото и юздите.

Наоколо прозвучаха възгласи на удивление. Офицерите също едва можеха да повярват на очите си, когато казакът седна сега толкова спокойно на седлото, сякаш яздеше някоя кротка кранта. Ротмистърът подкара предпазливо коня си към него.

— Човече, това наистина ли е табунският жребец?

— Огледай го, господарю! — отговори казакът спокойно.

— И той е кротък като агне?

— При някой друг може би не.

— А при теб защо?

— Защото умея да обуздавам всеки враг — бил той човек или животно.

— Наглец!… За какво е камшикът?

— Вземам го за случай, че по време на тази езда претърпя злополука. В последния миг ще строша с нагайката гръбнака на виновника.

Казакът го каза с вежлив тон и смирен поглед. Есаулът обаче много добре разбра за кого се отнася заканата.