В тази вода тук се беше борил спасителят за нейния живот! Колко хубаво би било да се потопи във вълните и охлади горещия пулс! Карпала плъзна изпитателен поглед околовръст. Градът лежеше далеч там долу. Наоколо не се виждаше жива душа. Ниви, на които да идват хората, нямаше, а речното корито бе разположено дълбоко, така че нямаше как да бъде веднага забелязана. На това отгоре беше страстна плувкиня.

Още преди мисълта да се развие докрай, тя беше вече скочила от коня и започнала да сваля дрехи и накити. Скоро плуваше в бистрите води.

Тя и представа нямаше, че междувременно двамата офицери бяха приближили, съгледали коня й и сега вече оставяха жребците си, за да се промъкнат към нея.

— Казакът ни следва! — каза внезапно лейтенантът. Синът на околийския погледна назад.

— Вярно! Сволочът май нещо си е наумил. Гледай, сега язди назад! Почакай, обеснико, сам ще ми влезеш във водата!… По дяволите, там идват някакви непознати… сигурно от кервана!

Ротмистърът посочи отвъдния бряг, по който сега приближаваха трима ездачи. Двамата бяха сухи, неимоверно избуяли дангалаци, а третият — дребосък. Дългучите седяха на изпосталели бурятски коне, а ездитното животно на другия като че бе муле. Животните сигурно бяха ожаднели. Ето защо ездачите бяха напуснали кервана за някоя минута, та да ги напоят на реката.

Тримата съгледаха сега плувкинята, сепнаха се за миг, разбраха се, изглежда нещо и се оттеглиха.

— Бре, бре, какъв такт! — иронизира лейтенантът.

— Те са ни видели! Погледни какво иска дребосъкът?

— Маха ни.

— Има си хас обесникът да иска и ние да се разкараме.

— Сега ни заплашва с юмрук!