— Крастав пес!

Дребният ездач отвъд реката наистина бе вдигнал заплашително пестник. После отново замаха с ръка и когато и това не даде резултат, скочи от седлото и разкопча някакъв дълъг предмет.

— Черт возьми! Пушка! — извика есаулът.

— Внимавай, негодяят ще стреля!

— Нека посмее!

Непознатият очевидно не го считаше за някакво рисково деяние, защото след като махна още веднъж безуспешно, насочи пушката. В следващия миг изстрелът секна. Ротмистърът подскочи и посегна към главата си.

— За Бога, мръсникът наистина стреля! — викна лейтенантът.

— Ранен ли си?

— Улучен съм някъде.

— А-а, тук в калпака! Аграфата с перото е изчезнала.

Сега отсреща се донесе на завален руски:

— Първият изстрел в гуглата за предупреждение! Вторият в рамото, ако не се лъжа!

— Куче, кой си ти? — изрева нататък ротмистърът.

— Сам Хокинс е името ми. Поразприпкай се my boy

Дребосъкът вдигна за втори път пушкалото си.

— Хайде, хайде! — подкани лейтенантът. — Оня пак ще стреля, а нашите пистолети не достигат толкова далеч, колкото пушката му.

Той задърпа колкото може по-бързо ротмистъра към конете.

Смушкаха жребците с шпорите в слабините и полетяха обратно към града. Казак номер десет ги последва.

Като чу изстрела, Карпала се изплаши. Значи все пак не беше сама на това уединено място. После, когато Сам Хокинс извика своето предупреждение, тя разбра от думите му, че е била наблюдавана от левия бряг. А от вика на ротмистъра, чийто глас разпозна, й стана ясно кой беше наглият зяпач.

Веднага след изстрела тя се потопи толкова дълбоко, че само главата й се показваше от водата. Сега чу отдалечаващ се конски тропот. А от десния се разнесе гласът на малкия:

— Дъще, оттук ние не можем да те видим… но гласовете ни ти ще чуеш.

— Говори! — подвикна сърцато Карпала обратно.