— Защо ти самият не отидеш?

— Защото ми се ще да си разменя още някоя думица с тоя господин ротмистър.

— Думица? Pshaw!

Уил изчезна, без тръгването му да направи впечатление. Всеобщото внимание беше насочено към казака. Номер десет захвърли кнута, който бе отнел на нападателя, и тръгна към другарите си.

— Ето ме! — извика. — На вас съпротива няма да окажа.

— Вържете го!… Оковете го!… Сложете го във вериги! — ревна офицерът.

— Бягай да вземеш едно въже от съдържателя! — викна сега единствения присъстващ унтерофицер на един от хората си. — Нека вържем синковеца, та кръвта му да запръска от всички вени!

На арестанта обаче тихо каза:

— Нямай грижа! Ще те вържа така, че ще си помислиш като да съм те повил в памук. Само че направи някоя болезнена физиономия!

После се обърна към ротмистъра.

— Накъде да го караме?

— На първо време в постройката на пожарната команда, аз самият ще дойда после да му хвърля едно око!

За късо време Номер десет бе вързан и поведен.

Ротмистърът отиде с тях до вратата на залата и се върна сетне на мястото си. Но преди да седне, не пропусна да метне на Сам един яростен поглед.

— Сволочът си проигра живота. Съдът много-много няма да му се церемони — изфуча той. — Но как един чужденец може да се осмели да го вземе под закрила, ето кое не проумявам, Тоя чужденец трябва да е побъркан.

— Мен ли имаш предвид, братле? — попита Сам задушевно. — Това би било грубо оскърбление. Сигурно знаеш как отговаря човек на подобни оскърбления, а?

— Ами че оплачи се от мен!

— Не ми и хрумва. Един мъж трябва да умее да поръчителства с оръжие за онова, което е казал.

— Свети Андрей! Имаш предвид дуел? — избухна в гръмък кикот есаулът.

— Да.

— Виж, това е доказателство, че си побъркан! Аз… да се бия с теб! Един царски ротмистър да се бие с някакъв си цивилен. Схващаш?