Хм! Външният звънец. Алармената система е изключена, но не и сензорът на звънеца. Точно в този момент вратата се отваря. И това мога да позная по изменения потенциал на веригата. Но още не мога да чуя кой е. В тази стая няма интерком.

Той никога няма да забележи.

Мисля, че следващият ми разказ ще бъде за изкуствения интелект — за приятен, остроумен, находчив домашен компютър в ролята на главния герой/героиня — и за известен брой смотани човеци с всичките им провали — нещо като Джийвс в някоя от книгите на Удхаус. Естествено, ще е супер.

Дълго държи оная врата отворена. Никак не обичам положения, които не мога да контролирам. Питам се дали каквато и да е лудост може да бъде наред.

После си мисля, че ще напиша разказ за мъдър, приветлив стар компютър, който поема контрола над света, слага край на войната и след това цяло хилядолетие управлява като Солон по искане на хората. Това също ще е супер.

Ето. Затворил е вратата. Може би след това ще е ред на къс разказ.

Той пак се прибира. Долният микрофон отчита стъпките му — напредват доста бързо. Вероятно за да напише посткоитусния абзац, малко нежен и малко тъжен. Ще го заменя с онзи, който вече написах. Това положително ще подобри творбата.

— Ама какво, по дяволите, става тук? — пита той на глас.

Аз, разбира се, не използвам добре модулирания си тембър, за да отговоря. Той не знае, че го чувам, да не говорим пък, че мога и да отвърна.