— Ще яздим сами, сихди, аз, ти и моят син Кара, за когото ще бъде най-голямата от всички почести да язди до тебе в това пътуване. Аз ще говоря с Ханнех, моята жена. Тя ще ни опакова най-ситното брашно и една крина от най-сочните фурми, така че по път няма да страдаме от глад. — После плесна радостно ръце и прибави със сияещо от щастие лице: — Хамдулиллах, слава, възхвала и благодарност на Аллах, задето сега въздухът на пустинята отново ще ни обветри и аз ще мога да покажа, че у мен все още живее старият герой и победител, когото никой не може да надвие и който във всяка нужда и опасност е твой верен приятел и храбър закрилник.

Пропуснах речта му мълчаливо. Той обичаше така да си говори и ако разменеше ролите, това можеше само тайно да ме развеселява.

Не е необходимо да казвам, че заради сигурността на сина си Ханнех ни даде куп съвети за поведение, които бяха напълно излишни. Кара бен Халеф беше безкрайно горд, дето го вземахме на едно толкова далечно и не безопасно пътуване. След като си бяхме взели сбогом, той препусна напред, високо изправен на седлото и съпроводен от известен брой хаддедихни. Те носеха кози кожи, от които щеше да бъде направен един келлек

Халеф беше избрал за нашето пътуване трите най-бързи и издръжливи ездитни камили на племето, които дни наред можеха да минат без вода. Но тъй като тези хеджан

Тоя «магьосник» се ползваше сред приятелите на неговото племе с добра, а сред неприятелите — с лоша слава. Знаеше се, че при всяко гласуване за съдбата на някой пленник той изискваше неговата смърт и най-често налагаше волята си. Касаеше ли се за някой друговерец, за някой шиит, евреин или особено за християнин, то тогава за пощада изобщо вече не можеше да става дума. Дори шераратите, които се удивляваха на изкуството му, се страхуваха и се пазеха от него като от мъж, чийто гняв можеше да стане опасен дори за най-близките му хора. Накрая той беше по-могъщ в племето даже от шейха и се говореше, че този нямало да гледа неохотно, ако Магьосника го сполети нещо човешко.