Та от това племе ни застрашаваше най-голямата опасност, толкова повече че не знаехме къде се намира сега. Ние бяхме приблизително на същата ширина с областта Ел Джуф, на ден и половина път от нея, а малкият Бир Нуфах (Кладенец Нуфах) бе на такова разстояние пред нас, че можехме да го стигнем до пладне. Сега трябваше да узнаем дали той е зает, или не. Аз исках да избързам напред и да разузная, ала Халеф не се съгласи.

— Сихди, да ме оскърбиш ли искаш? — извика той. — Ти си франк, а аз — ибн ел араб, не е ли тогава моя работа да разузная местността? Или не ме считаш способен на изискваната за целта ловкост?

— Считам те, но ти знаеш, че по отношение ловкостта аз съм ти бил учител.

— За това аз не мисля, защото ученикът може не само да достигне учителя, ами даже да го надмине.

— Смяташ, че при теб случаят е такъв?

— Дори и да не смятам, то ще си покаже. А Кара, моят син, трябва да се научи да се възхищава на своя баща. Ето защо искам като на твой и негов закрилник да ми разрешиш да яздя напред.

Какво трябваше да направя? За да бъде благонадежден съгледвач, дребният хаджия бе прекалено дързък. Но можеше ли да го посрамям пред неговия син? Не. И затова го пуснах да замине. Скоро го видяхме да изчезва на хоризонта със своята бърза като вятър хеджин, а ние продължавахме да яздим след него в досегашния ход. Имахме още два часа да яздим до обяд, т.е. до кладенеца, чието разположение приблизително знаех, наистина, ала неговата околност ми беше непозната. При бързината, с която Халеф се беше отдалечил, трябваше след малко повече от час да е там. След изтичането на час и половина аз проявих предпазливостта да спра, за да дочакам завръщането му. Мина един час, без той да дойде, и това ме угрижи. А когато измина още един такъв промеждутък от време, Кара ме попита с неуверен тон: