— Предполагам, че вече добре познавате Лувъра, — забеляза той, подир няколко фрази без значение.

— Едва ли. Обречен съм да се движа из залите най-вече като гид.

Така си беше. Всички българи, пристигащи в Париж, държаха да видят непременно поне две неща: Айфеловата кула и Лувъра. За кулата нямаше трудности — там работата можеше да я свърши и шофьора. Но обиколките из Лувъра бяха истинска тягост.

— Но това е чудесно! — възкликна Сиде, след като му разказах за мъките си като развождач. — Бихте могли да изнесете една беседа и пред нашите гидове. Те също са затруднени от задачата да избродят цялата история на изкуството в разстояние на час и половина.

— Боя се, че все още не познавам достатъчно Лувъра, за да изнасям беседи по въпроса.

— Как така? Нали толкова пъти сте го обикаляли.

— Е, сам знаете, че има и недостъпни места.

— Не и за вас. Достатъчно е да ми се обадите предварително.

Обадих му се. Така получих достъп до депата, реставрационните ателиета и — което в случая е по-важно — до жилището на самия Сиде. Той обитаваше един обширен апартамент в музея с разкошна стилна мебел.

Сиде бе влиятелна личност и аз често използвах услугите му при някои наши инициативи в културната област. Веднъж, когато го посетих в дворцовите му покои, заварих там един господин, който разглеждаше няколко пръснати върху масата персийски миниатюри. Стопанинът ме представи на непознатия, който само бегло кимна, наведе се отново над миниатюрите и след минута заключи:

— Нищо интересно. Не вярвам, че ще обогатят особено Лувъра.

— Значи сме на едно мнение, — кимна директорът.

И леко сконфузен от това, че гостът му сякаш изобщо не ме забелязва, поясни:

— Моят млад приятел има горещото желание да покаже в Париж някои образци на българското изкуство.