
— Кое по-точно? Древното или социалистическото? — попита онзи, като благоволи все пак да ме погледне.
— Бих желал да почнем още от тракийското… — измърморих, тъй като бях съвсем неподготвен да излагам сериозни проекти.
— А! Тракийското! Това заслужава респект, — произнесе вече по-отзивчиво гостът. — А вероятно и средновековното. Вие имате интересни стари икони.
— Именно затуй, ако е възможно…
— Всичко е възможно, господине, — прекъсна ме непознатият. — В нашия свят това е и хубавото, и лошото, че всичко е възможно.
Хвърли поглед към ръчния си часовник и рече с друг тон:
— Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Кимна за раздяла на Сиде, отправи се към вратата, но изглежда отново се сети за съществуването ми, защото преди да излезе, подхвърли:
— Минете някой ден да ме видите. Тракийското изкуство, това е наистина добра идея…
— Познахте ли го? — запита домакинът, след като онзи си отиде.
Как можете да не го позная. Леко навъсеното лице, острият поглед и нервният тик, деформиращ от време на време чертите му — това беше прочутият Андре Малро, участник в толкова събития и обект на такива злословия, та го знаеха даже хората, които никога не бяха си дали труда да разлистят книгите му. В момента той бе по-известен от всякога, като пръв приятел на Де Гол и току-що назначен за министър на културата.
„Минете да ме видите“… Не знам дали Малро бе запомнил тази своя покана или тя му бе напомнена от добрия Сиде, но няколко дни по-късно секретарката в посолството смаяна ми съобщи, че г-н министърът на културата щял да ме приеме на следния ден в 16 часа.
Посланикът също посрещна с изненада новината. С неприятна изненада — ако трябва да бъда точен. Помълча начумерен, после отсече:
— Нека му телефонират, че и аз ще дойда.
Да се натрапваш някъде, където не са те канили, — това от гледна точка на дипломатическата етикеция бе недопустимо. Но Каменов за нищо на света не искаше да изтърве рядката възможност да изпрати в София самохвална информация за срещата си с френския министър, като придаде на събитието почти международно значение.
