Малро ни прие на следния ден твърде хладно, недоволен очевидно, че е поканил един, а са довтасали двама. И за да подсети шефа ми, че няма никакво намерение да води с него обстойни междудържавни разговори, той, едва дочакал да седнем в креслата, запита сухо:

— Е, господин посланик, с какво мога да ви бъда полезен?

Вероятно Каменов си бе представял срещата по-скоро като приятна дружеска беседа, защото се оказа неподготвен за такъв пряк делови въпрос, та почна да мънка нещо в смисъл, че на Софийския университет били необходими френски учебници.

— Господин посланик, нека бъдем сериозни, — прекъсна го безцеремонно Малро и лицето му се изкриви от обичайната нервна гримаса. — Ако имате нужда от книги, ще ви пратя при секретарката ми, за да уредите с нея този въпрос. Мислех, че ме търсите за нещо по-важно…

Млъкнал сконфузено, Каменов ме погледна ядовито в смисъл „какво мълчиш?“, сякаш мълчах по свое желание. Наложи се, противно на протокола сам да взема думата и да изложа в няколко изречения проекта за изложба на изкуството по нашите земи, от древността до днес.

Не стана нужда да се аргументирам подробно. Министърът и този път потвърди, че идеята е добра.

— Вашата страна, — каза, — е между тези, които почти отсъстват от културната карта на Европа. Знаете, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надписа „тук има лъвове“. Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове, но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.

Млъкна за малко, колкото да даде воля на поредния си нервен тик, после добави:

— Бих бил доволен, ако това стане именно в Париж.