За големия интерес към изложбата е писано доста. Някои го обясняваха с това, че сред експонатите фигурират изделия от благородни метали, а не просто някакви си камъни. За трудностите при съставяне на експозицията изобщо не стана дума. Понятие за тях могат да имат само онези, които са се сблъскали с нравите в съответните нашенски институти. Там властва инстинктът на псето, което отдавна е престанало да си глозга кокъла, но не допуска никой да припари до него. Без да съм се интересувал специално от кокали, и аз имам известни впечатления по въпроса.

В началото на 60-те видният френски изкуствовед Кристиан Зервос ме помоли да му набавя десетина снимки от паметници на неолита, намиращи се в софийския Археологически музей. Пишеше голяма монография за изкуството на Цикладите, та му бяха необходими за съпоставка. Отидох в музея с точен списък на експонатите и помолих да ми приготвят снимките. Отговорът беше: „Не може“. Защо „не може“? Ами така — не може! Не се касаеше за неща тайнствени, секретни или непубликувани, а за няколко неолитни находки, достатъчно известни щом даже Зервос в Париж знаеше за тях. И въпреки туй връх взимаше чиновническият инат: „Не може!“ Трябваше да се обадя чак на Иван Башев, тогава шеф на Културата, за да се окаже, че можело.

Не е трудно при това положение да си представим какви митарства, дезинформации, коварни ходове и задкулисни игри е трябвало да се преодоляват, за да бъдат измъкнати от шкафовете, хранилищата и банковите сейфове съкровищата, за които голяма част от зрителите даже не бяха чували. Но и тия пречки са нищо, сравнени с мъчнотиите, които тепърва предстояха.

Софийската изложба бе за Людмила само предпазлива начална фаза на една почти планетарна операция. Думата може да прозвучи прекалено силно, ала не е неуместна. Потеглила скромно от България през 1972, експозицията щеше да продължи триумфално пътя си през следващите няколко години из най-големите градове на Стария и Новия свят. Не съм броил спирките на този маршрут, но казваха, че били близо трийсет. Такава авантюра — съкровищата на страната ни да обикалят планетата, въпреки протестите, вайканията, предупрежденията на отговорните органи — това можеше да постигне само Людмила Живкова, под закрилата на баща си.