Отново тази зависимост. Макар и под формата на закрила.

Веднъж една наша позната ми цитира диалога, на който случайно станала свидетел, додето чакала на опашка в паспортното отделение.

— Защо пак сте дошли? — запитал милиционерът напиращата към гишето девойка. — Нали ви се каза, че молбата ви е отхвърлена.

— По ква причина?

— Много сте млада, за да пътувате сама в чужбина.

— А Люса как пътува?

— Коя Люса?

— Людмила Живкова.

Човекът вероятно е бил от онзи тип милиционери, за чийто коефициент на интелигентност се съчиняваха вицове, та се затруднил в отговора. Накрая отсякъл авторитетно:

— Тя пътува с баща си.

Разказах вечерта случая на Мила, за да я развеселя, обаче тя в момента не бе настроена да гледа на нещата откъм веселата страна.

— На тебе ти с смешно, но мене питаш ли ме. Без причина отказват паспорт на момичето, а злобата отива за моя сметка. Понеже аз свободно пътувам, а другите — не.

Всъщност по онова време тя все още рядко пътуваше. Придружаваше баща си, само за да го изпрати до летището.

На 12 ноември 1973 Живков заминаваше на посещение в Полша. И този път по протокол Мила трябваше да се нареди сред изпращачите. В къщи обаче се позабавила и шофьорът, за да навакса закъснението, поел с пределна скорост. Насред път колата катастрофира. Злополуката е жестока. Людмила е тежко ранена. Толкова тежко, та се говореше, че едва ли ще оцелее. Дни и нощи наред береше душа между живота и смъртта. Повече от месец трябваше да прекара в ужасни страдания. Писано й било обаче още да страда, понеже все пак оживя.