Защо беше нужно да си го представям? Нали същата тази книга пак така безполезно бе брала прахта някога тук, у дома, не две ами двайсет години.

— И на други се е случвало, — промърморих.

— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата в някоя катастрофа, за да ти дойде умът… — говореше тя като на себе си.

Замълча. Почти бе мръкнало, та станах да запаля лампата.

— Кой е авторът на книгата? — чух да казва. — Върху корицата няма никакво име.

— Значи ю/.ето [???] е без значение.

— Не може да е без значение.

— Мисълта ми е, че името едва ли ще ти е от полза. Няма да го откриеш в никоя енциклопедия.

Не настоя. Само запита:

— Имаш ли други книги от Учителя?

— Намират се.

— Защо не ми ги дадеш?

Наложи се отново да повторя, че това не са текстове, които могат да се нагъват като романи.

— Тогава давай ми ги една по една. И преди да отговоря:

— Днеска с какво ще почнем?

Донесох й още едно томче. После я изпратих до колата, почти убеден, че с това заниманията приключват. Вече не веднъж бях имал възможност да наблюдавам, как възникналият внезапно ентусиазъм у кандидатите за духовно посвещение, подир туй бързо се изпарява. Защото посвещението — противно на очакванията — не е мигновено преображение. То е дълъг процес. А продължителните неща обикновено лесно деградират до отегчение. И после, нали, средата, с която сме свикнали, непрекъснато и ревниво ни дърпа обратно към себе си с обичайните свои порядки на себичността и безсмислието. Средата си има свой катехизис. А как ще станеш новопокръстен, без да си станал преди туй еретик — еретик от общоприетото, от привичното, от установените норми на тъй наречения здрав разум.

Предполагах, че така ще бъде и с Мила. Но не виждах как бих могъл да попреча. За разлика от църковните ритуали, храмът на истинското преображение е безкрайната самота.