Един късен мартенски следобед на вратата ми се позвъни. Станах неохотно да отворя, като недоумявах кой ли може да ме търси по никое време. Беше Мила. Съпровождаше я само шофьорът, който след появата ми слезе при колата си.

Избъбрих неловко няколко думи за радостта си, че отново се връща в живота.

— Да, в живота и в прозата му, — допълни тя без ентусиазъм, като се отпусна в старото охлузено кресло, където винаги сядаше.

— Още не съм дошла на себе си, а Матев ми вика: „Идваш тъкмо навреме, та да мога аз да изляза в отпуска“. Трябвало да си дописва стихосбирката.

— Може би това е галантен начин да ти отстъпи министерското място.

— Не вярвам. И не се интересувам, — рече с лека досада. Попитах иска ли да направя кафе. Отвърна, че нищо не иска. Край стената бяха наредени няколко наскоро купени картини. „А, ти имаш нови находки!“ би забелязала при друг случай. Този път даже не ги погледна. Седеше унило, слаба и крехка в огромното старо кресло, вперила невиждащ поглед в пространството. Бледото й лице сега изглеждаше още побледо и с някакво отсъстващо изражение.

Готвех се да кажа нещо, за да наруша мълчанието, когато тя сама го наруши:

— Онази книга, дето навремето ми я даде… Тези дни я прочетох най-после. Навремето все отлагах, но тези дни я прочетох от край до край, почти на един дъх, почти като роман…

— Не знам дали такава книга трябва да се чете като роман.

— Нямах търпение. Виках си „сега ще я прочета цялата, пък после вече ще чета спокойно, параграф по параграф.“

Не възразих. Беше дошла при мене, не за да слуша съветите ми, а за да се изприказва.

— Най-странното е, че това нещо е лежало в чекмеджето цели две години, без да се сетя да надникна в него… Цели две години, представяш ли си?