Докато заможният обитател на равнината се отдава на лов със соколи, бедният, но дързък жител на Атласките планини обича един друг вид спорт, който действително не се хармонира добре с нашата осма заповед. Думата «харамия» (разбойник) минава при него за една много почтена квалификация. При това той е необикновено учтив и на никого не изпразва джобовете, без да изрече при всеки предмет, който му взема, едно любезно «Бидестурак» или «’ан иснак» (С твое позволение).
Съвсем други са нещата при мароканския трибус, когато посреща по военному знатни гости. Той не минава, наистина, без велелепие, но ако някой немски кавалерийски вахмистър присъстваше, не би спрял да поклаща глава. Вярно, самият шейх изкомандва «Хаз дур!» (Пушки на рамо!) или «Ясалам дур!» (За почест!), ама как се изпълнява тази заповед! От това може да побегне подплашен и най-старият гальотаджийски кон, който е прекарал двайсет години на фронта. Но независимо от всичко видът на един такъв отряд ни най-малко не е смехотворен. Всеки ездач е един отделен характер, един достолепен, самоосъзнат представител на своето племе. Чуждите думи «униформа» и «равнение» биха се натъкнали при него на най-гневна съпротива. Той е роден воин и счита за оскърбително някой тепърва да го обучава на това. Той е спал като малко момче между конски копита и е прекарал половината от живота си на седлото. Думите «раджал» (мъж) и «хейал» (ездач) за него са равнозначни. Горко на онзи, който му каже, че седи лошо на седлото или не умее правилно да държи дългата си кремъклийка!