— Ох, кучко! Да свършваме!

Силните му, грапави пръсти светкавично се обвиха около гърлото й в желязна хватка. Страхотна болка я прониза, а гърдите й започнаха да пулсират от недостиг на въздух. Предметите в хола се размазаха, губейки очертанията си. Още малко и светът ще изчезне завинаги. Добре, че не изтърва пепелника. Трябва да замахне пак. Да се опита да поеме въздух, колкото и да е трудно и да замахне отново, но този път по-силно. Няма време за колебание.

Кирил ръмжеше от удоволствие. Стискайки все по-силно гърлото й, той каза:

— Това било много по-хубаво.

Емилия почти не чу думите му. Замахна с всичка сила, после още веднъж и още веднъж. Ръцете му се отпуснаха и тя пое живителна глътка въздух. Колко мъчително беше това. Имаше чувството, че поглъща живи въглени.

Със свободната ръка се опита да го отблъсне, но изведнъж той се отпусна с цялата си тежест на нея и притихна. В този момент тя погледна пепелника. По бялата му повърхност имаше нещо червено топло и лепкаво. Погледът на Емилия се премести на главата му, която лежеше на гърдите й. Тя видя, че същото нещо капеше от нея, на хубавия й пеньоар. „Това е кръв! Майчице, аз го убих! Той е мъртъв. Мъртъв!“

Избута тежкото тяло от себе си и то легна върху масичката, която заплашително изскърца под тежестта му. Изправи се и замахна още веднъж. Чу как черепът му изпука и тежкият пепелник хлътна. Повдигна го отново, но този път се отказа и го пусна на килима, след това докосна с пръсти шията си. По нея останаха петна от кръв. Тръгна със залитане към вратата, отвори и излезе в коридора, където на малка поставка, закрепена на стената, беше телефонът. Набра номера на полицията. Обади се мъжки глас, на който тя обясни къде се намира вилата.

— Той е мъртъв. Елате бързо!

„После ще го предадем на полицията“ — зазвучаха думите на Кирил в главата й, и в този момент припадна.