Отново я грабна ледената бездна и я скова. Длъжна е да продължи по същия начин, иначе това ще бъде краят.

— И моят ли паспорт ще прибавиш към колекцията? Защо ти е тя, всъщност?

— Не зная — отвърна Кирил. — Реших, че трябва да ги притежавам. Държах ги в твоят апартамент заедно с дъждобрана, за който ме пита миналата седмица. Днес ходих да ги взема, защото сметнах, че трябва да ги видиш. Не знам защо, пък и едва ли това има някакво значение. По-важното е, че ми предстои един прекрасен миг. Ти ще ми доставиш удоволствието да те убия, а аз ще зарадвам братлето. Много го обичам. Сама разбираш, че не искам да го разочаровам.

Казвайки това, Кирил я гледаше с почти сладострастен поглед и Емилия разбра, че малко й остава, а не знаеше какво да направи. Усещаше, че отчаянието идва, неумолимо, като самата смърт.

В този момент, мигове преди да се предаде напълно, погледът й попадна на големия мраморен пепелник. Беше доста тежък и от него ставаше опасно оръжие. Хрумна й една идея, която можеше да бъде последна, ако се провали, но тя трябваше да опита. Длъжна беше, най-малкото заради себе си, заради собствения си живот. Изправи се и каза:

— Кириле, разреши ми преди да ме… да го направиш, разреши ми да те прегърна!

Отиде и седна до него.

— Хубава е последната ти молба — каза Кирил като я придърпа към себе си. — Радвам се, че ме разбра.

Изведнъж той се поколеба.

— Само не мисли, че можеш да ми попречиш — каза.

За момент Емилия изтръпна, но успя да се овладее и отвърна:

— Просто искам да те прегърна. Не мога да приема това, което искаш да направиш, но в същото време знам, че нямам шанс.

Прегърнаха се, но едната ръка на Емилия остана свободно опряна на гърдите му и тя внимателно я отдръпна. За щастие Кирил скри лицето си в дългите й коси и тихо зашепна:

— Обичам те! Обичам те!

Той не вижда друго, освен бялата й шия. Господи! Сигурно ще боли, когато ножа хлътне без съпротива в нея. Ето го пепелника. Тя го стисна здраво и замахна. Ударът попадна в главата, но беше слаб, защото Кирил само изстена: