Лейбър постави слушалката на мястото й. Изправи се едва, без да усеща нито краката си, нито ръцете си, нито тялото си. Хотелската стая се размаза и се сгромоляса на парчета.

— Алис — промълви той, тръгвайки слепешком към вратата.

Витлата на самолетните двигатели се завъртяха, заръмжаха, завихриха се и спряха; времето и пространството останаха далеч назад. Дейвид почувства как дръжката на вратата се завърта под дланта му, подът под стъпките му придоби реални очертания, около него се понесоха стените на стаята и той видя на чезнещата следобедна светлина как доктор Джефърс се обръща към него, застанал до прозореца, а Алис лежи в леглото, сякаш изваяна от зимен сняг. После лекарят заговори, заговори продължително, внимателно, спокойно, звукът се издигаше и спускаше на светлината на лампата, меко пърхане, бял мрамор от глас.

— Съпругата ти е много добра майка, Дейв. Тревожеше се повече за бебето, отколкото за себе си.

Нещо в белотата на лицето на Алис, някакво внезапно присвиване, което отшумя, преди да бъде осъзнато. После, бавно, опитвайки се да се усмихне, тя започна да говори и говореше точно както една майка би трябвало да говори за това, за това и за другото нещо, рапорт минута по минута и час по час на майка, загрижена за кукленския свят и миниатюрния живот на този свят. Тя не можеше да спре; пружината бе навита до краен предел и гласът й се извисяваше до гняв, страх и мъничък нюанс на погнуса, при който изражението на доктор Джефърс ни най-малко не се измени, но накара сърцето на Дейвид да затупти в ритъма на този монолог, който ставаше все по-бърз и не беше в състояние да спре.

— Бебето не искаше да заспи. Помислих си, че е болно. Само си лежеше там, в кошарката си, и късно през нощта започваше да плаче. Толкова силно плачеше — толкова силно, и то през цялата нощ. Не можех да направя нищо, за да го успокоя — затова и не можах да мигна.

Доктор Джефърс поклати бавно глава.