— Изморила се е, организмът й се е изтощил и е попаднала право в лапите на пневмонията. Сега обаче е натъпкана със сулфамид и вече се намира от безопасната страна на проклетата болест.

Дейв внезапно се почувства зле.

— Ами бебето? Какво става с бебето?

— Здраво е като камък, нищо му няма.

— Благодаря ви, докторе.

Лекарят си събра нещата и излезе от стаята, тръгна надолу по стълбите, отвори входната врата и вече го нямаше.

— Дейвид!

Той сепнато се обърна при уплашения й шепот.

— Отново беше бебето — тя стисна юмруци. — Опитах се да се самозаблуждавам и да си повтарям, че това са пълни глупости, но бебето знаеше, че съм на ръба на силите си, когато ме изписаха от болницата, затова плачеше непрекъснато всяка нощ, а когато не плачеше, ставаше по-тихо и от водата. Знаех прекрасно, че само да светна лампата, и ще го видя как си лежи в кошарката, вперило поглед в мен.

Дейвид усети как тялото му се сви навътре като юмрук. Той си припомни как бе видял бебето, как бе почувствал бебето, което стоеше будно в мрака, без да заспи, много късно през нощта, когато бебетата трябва отдавна да са заспали. Будно и лежащо там, безмълвно като мисъл, без да плаче — вперило взор в тях от кошарката си. Той пропъди тази мисъл надалеч. Това беше лудост.

Алис продължи:

— Възнамерявах да убия бебето. Да, точно така. Когато бе минал само един ден от твоето заминаване, аз отидох в детската и сложих ръце на врата му. Останах така доста време — с ръце около вратлето му — мислеща, страхуваща се. След това покрих лицето му със завивките, обърнах го по корем, натиснах го надолу и излязох от стаята, оставяйки го да лежи така.

Той се опита да я спре.

— Не, остави ме да довърша — каза тя дрезгаво, съсредоточила поглед в стената. — Когато напуснах стаята му, си помислих, че всичко е много просто. Бебета се задушават всеки ден. Никой никога нямаше да разбере. Обаче щом се върнах да го видя умряло, то бе живо, Дейвид! Да, живо, легнало по гръб, живо, усмихнато и дишащо.