— Знаеш за какво говоря.

— Не — твърдо рече тя.

— Какво си направила? Ново радио ли си купила?

— И какво, ако съм си купила?

Направи крачка напред и ръцете му затърсиха въздуха.

— Къде е?

— Няма да ти кажа.

— Ще го намеря.

— И ще си купя друго.

— Ани, Ани — възкликна той и застана пред нея. — Колко време смяташ да продължаваш с тази лудница? Не виждаш ли какво става?

Тя се извърна към стената.

— Знам само, че ти си лош съпруг, пренебрегваш ме, не ми обръщаш внимание. Излизаш и когато те няма, приятелите ми са с мен, правим си веселби. Гледам ги как живеят и умират, разхождат се около мен, пием питиета и въртим любов. Да, колкото и да не ти се вярва, скъпи ми Джоузеф! И пием мартинита, дайкирита и манхатъни, добри ми Джоузеф! И си седим, и си приказваме, и плетем или готвим, или дори си правим екскурзии до Бермудите и където ни скимне — Рио, Мартиника, Париж! А тази вечер празненството беше страхотно, докато не се появи ти да витаеш!

— Да витая! — изкрещя той с див поглед.

— Да — прошепна тя. — Ти самият като че ли изобщо не си истински. Сякаш си някакъв призрак от друг свят, дошъл да развали забавлението ни. Ох, Джоузеф, не можеш ли да се махнеш!

— Ти си луда — бавно рече той. — Бог да ти е на помощ, Ани, но ти наистина си луда.

— Луда или не, вече взех решение — след дълго мълчание каза тя. — Напускам те още сега. Отивам у дома при майка си!

Той се разсмя уморено.

— Ти нямаш майка. Тя е мъртва.

— Както и да е, отивам у дома при майка — упорито повтори тя.

— Къде е онова радио?

— Не — рече тя. — Няма да мога да се прибера у дома, ако го вземеш. Няма да ти го дам.

— По дяволите!

Някой почука на вратата.

Отиде да отвори. Беше хазяинът.

— Трябва да спрете да крещите — каза той. — Съседите се оплакват.

— Съжалявам — отвърна Джо, излезе навън и притвори вратата след себе си. — Ще се опитаме да сме тихи…