В същия момент чу тичащи стъпки. Преди да успее да се обърне, вратата се затръшна и ключалката щракна. Ани извика тържествуващо. Джо заблъска по вратата.

— Ани, отвори, глупачке!

— По-полека, господин Тилър — предупреди го хазяинът.

— Онзи малък идиот е вътре, трябва да вляза…

Отново чу гласовете, високите и шумни гласове, воя на вятъра, гръмката музика и звъна на стъкло. Някой каза:

— Пусни го да влезе, нека прави каквото поиска. Ще се погрижим за него. Така че никога вече да не ни наранява.

Джо зарита вратата.

— Престанете — каза хазяинът. — Ще извикам полиция.

— Ами извикайте!

Хазяинът хукна да търси телефон.

Джо разби вратата.

Ани седеше в дъното на стаята. Помещението беше тъмно, единствената светлина идваше от малкото радио за десет долара. Вътре имаше много хора, а може би сенки. В центъра на стаята, в люлеещия се стол, седеше старицата.

— Я, виж кой е дошъл — очаровано рече тя.

Пристъпи до нея и я сграбчи за гърлото.

Мама Пъркинс се опита да се освободи, замаха и зарита, но не успя.

Удуши я.

Щом я довърши, пусна я да се свлече на пода. Ножът и грахчетата се разпиляха навсякъде. Беше студена. Сърцето й бе спряло. Мъртва беше.

— Точно това искахме да направиш — безизразно каза Ани от тъмното.

— Светни — изпъшка той. Прекоси стаята, като се олюляваше. Какво беше това? Заговор? Нима щяха да влязат и в други стаи по целия свят? Мама Пъркинс мъртва ли беше, или бе умряла само тук? Жива ли беше някъде другаде?

Полицаите се появиха на прага, следвани от хазяина. Бяха с извадени пистолети.

— Хайде, приятел, горе ръцете!

Наведоха се над безжизненото тяло на пода.

Ани се усмихваше.

— Видях всичко — каза тя. — Той я уби.

— Мъртва е, и още как — каза единият полицай.

— Тя не е истинска, не е истинска — изхлипа Джо. — Не е истинска, повярвайте ми.

— На мен ми се вижда истинска — каза ченгето. — И съвсем мъртва.