Ани се усмихна.

— Не е истинска, чуйте ме, това е Мама Пъркинс.

— Да бе, а аз съм лелята на Чарли. Хайде, приятел!

Почувства как се обръща и тогава с ужас осъзна какво предстои. Ще го отведат, а Ани ще се върне у дома при радиото си, ще остане сама в стаята си през следващите трийсет години. И всички малки самотни хора и другите, двойките и компаниите по цялата страна ще слушат и слушат през следващите трийсет години. Светлините ще се превърнат в мъгли, мъглите в сенки, сенките в гласове, гласовете във форми, формите в реалност, докато накрая навсякъде из страната ще има стаи с хора в тях, някои истински, други не, трети изцяло в плен на нереалното, докато не настъпи същински кошмар, докато между едните и другите вече не може да се направи разлика. Десет милиона стаи с десет милиона старици на име Мама в тях, които белят картофи, смеят се, философстват. Десет милиона стаи, в които някакво момче на име Олдрич играе на топчета на пода. Десет милиона стаи, в които лаят пистолети и ръмжат линейки. Господи, Господи, какъв огромен, всепоглъщащ заговор. Светът е изгубен. По негова вина. Бил е изгубен, преди още да е започнал да действа. Колко други съпрузи тази вечер са се оказали в същото положение, водят същата битка, обречени в крайна сметка да загубят като него, защото законите на логиката са били изкривени от една зла черна електрическа кутийка?

Почувства как полицаят щраква сребърните белезници.

Ани се усмихваше. И щеше да остане тук, вечер след вечер, със своите бурни партита, смях и пътешествия, докато той е някъде надалеч.

— Чуйте ме! — изкрещя Джо.

— Ти си побъркан! — каза ченгето и го удари.

Докато вървяха по коридора, чу свирещо радио.

Минаваха покрай вратата и Джо успя да надникне за миг в топло осветената стая. До радиото в люлеещ се стол седеше старица и лющеше грах.

Чу някъде далеч да се затръшва врата и краката му се подкосиха.