— Тя е тук от десет години.

— Как ли пък не!

— Е, днес е специален ден — призна тя. — Днес за първи път „остава“.

Тилър отведе жена си в дневната при старицата.

— Махай се — заповяда й той.

Мама заряза чистенето на някакви розови моркови и му се усмихна.

— Господи, не мога. Зависи от Ани. Трябва да се разбереш с нея.

Той рязко се извъртя.

— Е?

Изражението на жена му беше студено и отчуждено.

— Хайде да вечеряме заедно. — Обърна се и напусна стаята.

Джо остана вътре, чувствайки се победен.

— Това се казва момиче с характер — отбеляза мама.

Стана в полунощ и провери дневната.

Помещението беше празно.

Радиото продължаваше да работи. Допря ухо до него. Сякаш някъде отдалеч се чуваше слаб глас, подобен на песента на комар.

— Господи, Господи, о, Боже мой!

Стаята беше студена. Потръпна. Радиото беше топло.

— Господи, Боже мой, Господи…

Изключи го.

Жена му го чу как си ляга.

— Отишла си е.

— Разбира се — отвърна тя. — До утре в десет.

Не повдигна въпрос.

— Лека нощ, мила.

На закуска дневната беше пълна единствено със светлина. Разсмя се с глас, като я видя празна. Почувства облекчение, сякаш бе изпил глътка превъзходно вино. Подсвиркваше си на път към офиса.

В десет беше време за кафе. Докато вървеше по булеварда и си тананикаше, чу звуците на радио пред магазин за електрически части.

— Избърши се — каза някакъв глас. — Господи, само не влизай в къщата с тези кални обувки.

Спря. Завъртя се бавно, подобно на восъчна фигура около студената си ос.

Позна гласа.

— Мама Пъркинс — прошепна.

Заслуша се.

— Това е нейният глас. На жената, която беше снощи в дома ни. Сигурен съм.

А празната дневна в полунощ?

А бръмчащото топло радио в стаята? А тънкият далечен глас, който все повтаряше и повтаряше „Господи, Господи, Господи…“?