Изтича в близката бакалия и пусна монета в телефонния апарат.

Три позвънявания. Кратка тишина.

Щрак.

— Здрасти, Ани! — жизнерадостно рече той.

— Не, мама е — отвърна някакъв глас.

— О — промълви той.

Окачи слушалката.

Следобеда не си позволи да мисли за това. Беше нещо невъзможно, нещо, изпълнено с неуловим, подмолен ужас. На път към дома купи букет свежи рози за Ана. Държеше ги в дясната си ръка, когато отвори вратата на апартамента. Вече почти беше забравил за Мама.

Изпусна букета на пода и не се наведе да го вдигне. Втренчи се в Мама, тя седеше в стола, който не беше люлеещ се, и се люлееше.

— Добър вечер, момко! — поздрави го весело със сладък глас. — Колко си галантен само, даже рози си взел!

Без да каже нито дума, той вдигна телефона.

— Здрасти, Ед. Кажи, зает ли си тази вечер?

Отговорът бе отрицателен.

— Е, тогава какво ще кажеш да наминеш насам? Имам нужда от помощта ти, Ед.

Отговорът бе положителен.

В осем вечерта привършваха вечерята и Мама разчистваше масата.

— А утре — говореше тя — за десерт ще имаме плодов пай…

На вратата се позвъни. Джо Тилър награби Ед и го замъкна вътре.

— По-леко, Джо — каза гостът, като разтриваше ръката си.

— Ед — каза Джо, докато го настаняваше и му поднасяше чашка шери. — Познаваш жена ми, а това е Мама Пъркинс.

Ед се разсмя.

— Как си? От години те слушам по радиото!

— Не е смешно, Ед — рече Джо. — Престани.

— Не искам да ви засегна, госпожо Пъркинс — каза Ед. — Просто името ви толкова прилича на онази измислена героиня…

— Ед — прекъсна го Джо. — Това е мама Пъркинс.

— Точно така — чаровно се обади Мама, която лющеше грах.

— Майтапиш се — каза Ед и се огледа.

— Не — рече Мама.

— Смята да остане и не мога да я разкарам. Ед, ти си психолог, какво да правя? Искам да поговориш с Ани. Всичко това е в главата й.