— Да, но…

— Отхвърлена жена?

— Едва ли. Разделихме се приятелски.

Той поклати глава и вдигна чашата си.

— Изчерпах възможностите си да мисля по въпроса.

Допихме кафето си. Тогава станах.

— Е, благодаря. Май е по-добре да тръгвам. Радвам се, че дойдох първо при теб.

Той вдигна бутилката.

— Искаш ли да вземеш джина със себе си?

— Дори не знам как да го използвам.

— Командите са прости. Цялата работа вече е свършена.

— Добре. Защо не?

Той ме инструктира накратко и аз тръгнах. Докато се реех над грамадното нефтено поле, погледнах назад към мъничкото разрушено здание. След това размахах криле и се издигнах, за да изсмуча енергията от един облак, преди да завия на запад.

Звездопад, мислех си, докато земята и водата се разгъваха като свитък пред мен. Звездопад, големият августовски метеоритен дъжд, придружен от вълната мана, наречена Звезден вятър — единственото време в годината, когато всички се събирахме заедно. Да, тогава се разменяха клюки. Точно една седмица след звездопада ме нападнаха за първи път, почти ме убиха — тогава се скрих в миша дупка… И през следващата година се носеха слухове. Дали при този предишен звездопад бях казал или направил някому нещо, което го е превърнало в мой толкова ожесточен враг, с толкова бързо родила се жажда за отмъщение?

Усилено се мъчех да си спомня какво бе станало при този последен звездопад, на който бях присъствал. Тогава бе връхлетял най-силният известен Звезден вятър. Спомням си го.

— Мана небесна — шегуваше се Свещеника. Всички бяха в добро настроение. Говорехме си професионално, разменяхме магии, питахме се какво ли предвещава засиленият Звезден вятър, обсъждахме политиката — все обичайните неща. Онова, за което бе говорила Илейн, бе излязло на бял свят…

Илейн… Жива ли е още, питах се аз. Дали е нечия пленница? Нечия застраховка, ако постъпя точно така, както постъпвах? Или прахът й вече отдавна е разпръснат над планетата? Във всички случаи някой ще си плати.