— Нямам.

Отпих от кафето си.

— Така че би могъл да е всеки от тях — казах след кратко мълчание. — Свещеника, Амазонка, Гном, Сирена, Верволф, Ламия, Лейди, Спрайт, Каубой…

— Е, задраскай Ламия. Мисля, че е умряла — обади се той.

— Как?

Той сви рамене и извърна поглед. Изрече бавно:

— Не е сигурно. — След това продължи: — Добре де, отначало се говореше, че ти и тя сте избягали заедно. По-късно изглеждаше, че сте умрели заедно… някак си.

— Ламия и аз? Глупости. Между нас никога нищо не е имало.

Той кимна.

— Тогава явно й се е случило нещо.

— Казвай… — настоях аз. — Кой го разправяше?

— Нали знаеш. Историите просто се носят. Никога не можеш да разбереш откъде точно идват.

— Къде го чу за първи път?

Той присви очи, вторачен в далечината.

— Гном. Да. Точно Гном спомена за това при звездопада онази година.

— Каза ли откъде го е чул?

— Не, или поне не си спомням.

— Добре — продължих аз. — Мисля, че трябва да отида при Гном. Още ли е в Южна Африка?

Той поклати глава и отново напълни чашата си от висока, красиво гравирана кана.

— В Корнуол е. В ония стари шахти все още има много хляб.

Леко потреперих.

— Халал да са му. Получавам клаустрофобия само като си помисля за тях. Но ако той може да ми каже кой…

— Няма по-голям враг от бившия приятел — заяви Дервиш. — Ако си изоставил приятелите си, както и всички други, когато започна да се криеш, това означава, че вече си го обмислял…

— Да, но само доколкото идеята не ми харесваше. Придадох й рационалност, като си казах, че не искам да ги излагам на опасност, но…

— Точно така.

— Каубой и Верволф ми бяха приятели…

— … а някога между теб и Сирена имаше нещо, нали?