Затворих прозореца и изключих вентилатора. Чудех се дали да се отправя към скривалището си. Разбира се, точно това биха очаквали от мене.

Прекосих стаята и почуках на полуотворената врата на шефа.

— Влизай, Дейв. Какво има? — попита той.

Майк Торли — към четирийсетте, с мустаци, добре облечен, усмихнат — отмести камара документи и погледна към угаснала лула в голям пепелник.

— Малко усложнение в живота ми — отговорих аз. — Може ли днес да си тръгна по-рано от работа?

— Разбира се. Не е нещо сериозно, надявам се?

Свих рамене.

— И аз се надявам. Ако върви така обаче, може да ми потрябват няколко дена.

Той леко сви устни, после кимна.

— Ще наминаваш ли?

— Разбира се.

— Просто искам да се погрижим час по-скоро за всичките тези африкански джунджурии.

— Добре — отвърнах. — Сред тях има и няколко читави неща.

Той вдигна и двете си ръце.

— Добре. Направи каквото трябва.

— Благодаря.

Понечих да си тръгна. И пак се обадих:

— Още нещо.

— Да?

— Питал ли е някой за мене?

Той взе да клати глава, но спря:

— Ако не се брои онзи репортер.

— Какъв репортер?

— Човекът, който позвъни онзи ден, защото пишел статия за новата ни придобивка. Твоето име беше споменато, разбира се, и той зададе няколко общи въпроса, обичайните баналности — като например откога работиш при нас, откъде идваш. Нали знаеш.

— Как се казваше?

— Волфганг или Уолфорд — нещо такова.

— От кой вестник?

— «Таймс».

Кимнах.

— Добре. Ще видим.

— Пази се.

Използвах телефонния автомат в коридора, за да се обадя във вестника. Там, разбира се, нямаше никакъв Волфганг или Уолфорд. Нито пък статия за нашите работи. Чудех се дали да позвъня в друг вестник — в случай че Майк беше сбъркал, — когато вниманието ми отвлече едно потупване по рамото. Трябва да съм се обърнал прекалено бързо, изражението ми едва ли ще е било спокойно, защото усмивката й избяга и страх изви в дъга тъмните й вежди, отпусна челюстта й.