— Илейн! — възкликнах аз. — Стресна ме. Не очаквах…

Усмивката й се върна.

— Много си нервен, Дейв. Накъде си се запътил?

— Да си взема дрехите от химическото чистене. Ти си последният човек…

— Знам. Мило от моя страна, нали? Денят е толкова хубав, че реших да се чупя рано ида ти напомня, че имаме нещо като среща.

Мозъкът ми заработи с шеметна скорост, докато я прегръщах през раменете и я насочвах към вратата. Щях ли да я подложа на голяма опасност, ако прекарам с нея няколко часа посред бял ден? И без това трябваше да отида някъде да хапна. Просто ще бъда нащрек за наблюдатели. Пък и присъствието й можеше да накара човека, който ме следи, да си помисли, че не съм приел предупреждението много сериозно, че в края на краищата може и да не съм точно тоя, за когото ме смятат. И дори ако се наложеше внезапно да замина, пак исках да съм в нейната компания този последен път.

— Да — казах аз. — Чудесна идея. Да вземем колата ми.

— Трябва ли да подписваш нещо или…?

— Вече свърших всичко. И аз имах същите планове за днешния ден. Щях да ти се обадя, след като си прибера нещата от химическото чистене. Те още не са готови. — Мисълта ми продължаваше да работи трескаво.

Помотахме се насам-натам. Нямах усещането, че някой ме следи.

— Знам един малък ресторант на около шейсет и пет километра надолу по брега. Има атмосфера. Чудесни морски специалитети — говорех, докато слизахме по главното стълбище. — И ще си направим чудесна разходка с кола.

Отправихме се към паркинга встрани от музея.

— Там наблизо имам и вила — добавих.

— Никога не си го споменавал.