— Има много неща, които не знаят за нас — каза Брейлинг Две. — Съвсем нови сме. И сме чувствителни. Мразя да си мисля как ще се разхождаш, ще се смееш и ще се печеш по плажовете на Рио, докато аз седя тук на студеното.

— Но аз цял живот си мечтаех за това пътуване — тихо каза Брейлинг.

Присви очи и почти видя морето, планините и жълтия пясък. Шумът на вълните отекваше примамливо в съзнанието му. Слънцето приятно топлеше голите му рамене. Виното бе превъзходно.

— А аз никога няма да ида в Рио — каза другият. — Замислял ли си се за това?

— Не, аз…

— И още нещо. Жена ти.

— Какво жена ми? — Брейлинг започна да отстъпва към вратата.

— Доста се привързах към нея.

— Радвам се, че работата ти харесва. — Брейлинг нервно облиза устни.

— Боя се, че не ме разбра. Мисля… мисля, че я обичам.

Брейлинг направи още една крачка и замръзна.

— Какво?

— Мислех си — продължи Брейлинг Две — колко хубаво е в Рио и как никога няма да стъпя там, помислих си също за жена ти и… мисля, че бихме могли да сме щастливи.

— М-много м-мило. — Брейлинг тръгна към вратата на мазето с възможно най-небрежната си походка. — Нали нямаш нищо против да почакаш минутка? Трябва да се обадя.

— На кого? — Брейлинг Две се намръщи.

— Не е важно.

— На Марионетки АД ли? Да им кажеш да дойдат и да ме приберат?

— Не, не… нищо подобно!

Опита се да се втурне към вратата.

Сякаш железни пръсти го сграбчиха за китките.

— Не бягай!

— Махай си ръцете от мен!

— Не.

— Жена ми ли те подкокороса?

— Не.

— Да не се е сетила? Да не е говорила с теб? Знае ли? Това ли е?

Изкрещя. Устата му бе запушена с длан.

— Така и няма да разбереш, нали? — учтиво му се усмихна Брейлинг Две. — Така и няма да разбереш.

Брейлинг се задърпа.

— Трябва да се е сетила; трябва да ти е повлияла някак!

— Сега ще те сложа в сандъка, ще заключа и ще изгубя ключа — каза Брейлинг Две. — После ще купя още един билет до Рио за жена ти.