— С приятели съм. — Лъстиг се обърна и замаха трескаво към капитана и Хинкстън, смееше се. — Капитане, елате.

— Здравейте — казаха старците. — Влизайте. Приятелите на Дейвид са и наши приятели. Не стойте така!

В гостната на старата къща бе прохладно, в единия ъгъл високо тиктакаше старинен бронзов часовник. Върху големите кушетки имаше меки възглавници, стените бяха скрити от книги, подът бе застлан с дебел килим със сложна украса, а в ръцете им се потяха чаши чай с лед, който освежаваше приятно пресъхналата уста.

— За ваше здраве. — Бабата вдигна чаша към порцелановите си зъби.

— Откога сте тук, бабо? — попита Лъстиг.

— Откакто умряхме — язвително отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— О, да — кимна Лъстиг. — Умряха преди трийсет години.

— И ти седиш тук най-спокойно! — извика капитанът.

— Ш-ш-ш. — Старицата му смигна. — Кои сте вие да се месите в тези работи? Ето ни тук. Пък и какво всъщност е животът? Кой какво прави, защо и къде? Знаем само, че сме тук, отново живи, без да задаваме въпроси. Като втори шанс.

Тя се затътри напред и протегна тънката си китка.

— Пипнете.

Капитанът пипна.

— Истинска е, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Е, тогава защо да задаваме въпроси? — триумфиращо рече тя.

— Ами просто защото не ни е минавало и през ум, че ще попаднем на подобно нещо на Марс — отвърна капитанът.

— А ето че попаднахте. Смея да кажа, че на всяка планета бихме открили неща, които да ни покажат колко безкрайни са пътищата Божии.

— Това раят ли е? — попита Хинкстън.

— Глупости, не. Това е свят и ние имаме втори шанс. Никой не ни казва защо. Но пък и на Земята никой не ни е обяснявал защо сме там. Имам предвид на другата Земя. Онази, от която идвате. Откъде да знаем, че не е имало и друга преди нея?

— Добър въпрос — призна капитанът.

Лъстиг продължаваше да се усмихва на старците.