— Господи, радвам се да ви видя. Господи, как се радвам.

Капитанът стана и се плесна небрежно по бедрото.

— Трябва да тръгваме. Благодаря за напитките.

— Разбира се, ще се върнете — казаха старците. — За вечеря, нали?

— Ще се опитаме да успеем, благодаря. Имаме обаче много работа. Хората ми ме чакат в ракетата и…

Млъкна. Погледна стреснато навън.

Някъде далеч в слънчевия ден се чуваха гласове, викове и приветствия.

— Какво става? — попита Хинкстън.

— Скоро ще разберем. — И капитан Джон Блек бързо излезе навън и изтича през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Спря, загледан към кораба. Люковете бяха отворени и екипажът слизаше, всички размахваха ръце. Беше се събрала тълпа и хората му бързаха сред местните жители, разговаряха, смееха се и се здрависваха. Някои затанцуваха. Други се тълпяха. Ракетата остана празна и изоставена.

Избухнаха звуци на духов оркестър и от високо вдигнатите тръби и тромпети се заизвиваха радостни тонове. Последва порой от барабани и писък на флейти. Момичета със златни къдрици подскачаха. Момчета крещяха „ура“. Тлъсти мъже раздаваха евтини пури. Кметът държа реч. После всички от екипажа, хванали под ръка майка от едната страна и баща или сестра от другата, тръгнаха радостно по улицата към малки къщурки и големи имения.

— Спрете! — извика капитан Блек.

Вратите се затръшнаха.

Горещината се надигна в ясното пролетно небе и всичко утихна. Духовият оркестър изчезна зад ъгъла. Само ракетата остана да блести самотно под слънцето.

— Изоставиха го! — възкликна капитанът. — Изоставиха кораба! Живи ще ги одера, бога ми! Имаха заповеди!

— Сър — обади се Лъстиг, — не бъдете прекалено строг с тях. Намерили са стари роднини и приятели.

— Това не е извинение!

— Само си помислете какво са изпитали при вида на познати лица!

— Имаха заповеди, по дяволите!

— А вие какво щяхте да направите, капитане?