По осветените от факли алеи още притичваха закъснели деца, стиснали в ръце златни паяци, които изплитаха тънка паяжина. Тук-там върху някоя маса, в клокочещата сребриста лава, се приготовляваше късна вечеря. В амфитеатрите на стотици градове, разположени откъм нощната страна на Марс, мургави марсианци с очи като златни монети се бяха събрали на забава и внимателно следяха естрадите,, откъдето тихите мелодии на музикантите се лееха като аромата на цветя.

На една естрада пееше жена.

Слушателите леко зашумяха.

Песента секна. Певицата сложи ръка на гърлото си. После кимна на оркестрантите и те започнаха отначало.

Оркестърът засвири и тя отново запя; този път слушателите ахнаха, наведоха се напред, неколцина изненадани мъже станаха на крака — сякаш над амфитеатъра се впусна зимен мраз. Защото сега жената пееше някаква странна, страшна, необикновена песен. Тя се помъчи да спре думите, които излизаха от устата й, ала те продължаваха:

Красива е тя като нощта,озарена от звездни лъчи,но най-красиви от всичко в светаса нейните сини очи.

Певицата притисна устата си. Тя се стъписа, онемя.

— Какви бяха тези думи? — недоумяваха оркестрантите.

— Каква беше тази песен? На какъв език?

Когато почнаха пак да надуват златните си инструменти, отново зазвуча тази странна мелодия и бавно се понесе сред слушателите, които сега високо разговаряха и напускаха местата си.

— Какво става с теб? — питаха се музикантите един друг.

— А ти що за мелодия свиреше?

Певицата се разплака и бързо изчезна от сцената.

Публиката се разотиваше. Навсякъде, по всичките смутени марсиански градове, се беше случило същото нещо. Над тях бе полъхнал студ, сякаш от небето се сипеше сняг. В тъмните алеи под факлите, децата пееха:

…тя дойде и намери шкафчето празно,така че бедното й куче си остана гладно.