Мистър Ааа за пръв път обърна внимание на капитана.

— Откъде казахте, че сте вие?

Върху лицето на капитана цъфна белозъба усмивка. Той прошепна на хората си: „Най-после нещата почват да се оправят!“ А към мистър Ааа извика:

— Ние прелетяхме шестдесет милиона мили. От Земята!

Мистър Ааа се прозя.

— По това време на годината са петдесет милиона, не повече. — Той взе в ръка някакво страшно наглед оръжие, — А сега аз трябва да вървя. А вие дръжте тази глупава бележка, макар че не разбирам каква полза може да имате от нея, идете през онзи там хълм в малкото градче Иопр и разкажете всичко на мистър Иии. Той е човекът, когото трябва да видите. А не мистър Ттт, този кретен … когото аз ще убия! И не мен, защото вие не сте по моята специалност.

— Специалност, специалност — подразни го капитанът. — Трябва ли непременно да се занимавате с някаква специална работа, за да посрещнете хора от Земята?

— Не говорете глупости, това е известно на всички! — И мистър Ааа изтича надолу по стълбите. — А сега сбогом и всичко хубаво!

И той се втурна навън по пътеката като побеснял кронциркул

Четиримата космонавти стояха като гръмнати. Най-после капитанът рече:

— Не, ние все пак ще намерим някой, който ще ни изслуша.

— И какво ще стане, ако сега си отидем и после се върнем — унило произнесе един от мъжете. — Ако излетим и после отново кацнем на Марс. Да им дадем време да се окопитят и да подготвят нашето посрещане.

— Може и така да направим — промърмори умореният капитан.

Градчето гъмжеше от хора; марсианците влизаха и излизаха от къщите, поздравяваха се един друг. Те носеха маски — златни, сини, розови маски — за по-приятно разнообразие; маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати маски или намръщени маски, съобразно с нрава на собственика.

Земните хора, потънали в пот от дългата разходка, се спряха и попитаха едно малко момиченце къде живее мистър Иии.