— Там — кимна с глава детето.

Нетърпеливо, но внимателно капитанът се отпусна на едно коляно и се загледа в миловидното детско личице.

— Слушай, момиченце, искам да поговоря с теб.

Той я сложи на коляното си, нежно обхвана с широките си длани нейните свити ръчички, сякаш се готвеше да и разкаже някоя приспивна приказка, която с удоволствие бавно и подробно оформяше в ума си.

— Да, малката, слушай какво ще ти кажа. Преди шест месеца на Марс е долетяла друга ракета. В нея имаше един мъж на име Йорк и неговият помощник. Ние не знаем какво се е случило с тях. Може би са катастрофирали някъде. Те са дошли с ракета. И ние също пристигнахме с ракета. Ти трябва да я видиш! Огромна ракета! Така че ние сме Втората експедиция, а преди нас е била Първата. И ние летяхме дълго, чак от Земята …

Момиченцето неволно си освободи едната ръка и плесна златната си маска, която изразяваше безразличие. После извади един златен паяк играчка и го пусна на земята; капитанът продължаваше да говори. Паякът играчка послушно запълзя нагоре по коляното й, а тя хладнокръвно го наблюдаваше през цепнатините на безизразната си маска; капитанът приятелски я подруса и продължи да и втълпява своя разказ.

— Ние сме земни хора — говореше той. — Вярваш ли ми?

— Да. — Момиченцето гледаше изкосо какво чертаят в праха малките й крачета.

— Отлично. — И капитанът полудобродушно-полузлобно я щипна по ръката, за да накара момиченцето да го погледне. — Ние си построихме ракета. Вярваш ли?

Момиченцето пъхна пръст в носа си.

— Ъхъ.

— И … извади си пръста от носа, малката ми … аз съм командирът на тази ракета и …

— Досега никой не е навлизал в космоса с такава голяма ракета — издекламира малкото създанийце, затворило очи.

— Чудесно! Как отгатна?

— Телепатия. — И тя небрежно изтри пръст о коляното си.

— Е? И това никак ли не те вълнува? — извика капитанът. — Не се ли радваш?