Лентите се изопнаха, балдахинът се издигна във въздуха. Пясъците изчезнаха отдолу с вой; синкавите хълмове прелитаха и прелитаха, оставяйки назад техния дом, колоните, от които капеше дъжд, затворените в клетки цветя, пеещите книги, шепнещите ручейчета на пода. Тя не гледаше към мъжа си. Чуваше го как подвиква на птиците, а те се издигаха все по-високо, като десет хиляди нажежени искри, като множество червеножълти ракети в небесата, теглейки след себе си балдахина като цветно листенце, припламнало сред вятъра.

Тя не виждаше плъзгащите се отдолу мъртви, древни градове, с къщи, като изрязани от кост шахматни фигури; не виждаше старите канали, пълни с пустота и сънища. Над сухи реки и сухи езера летяха те като лунна сянка, като пламтящ факел.

Тя виждаше само небето.

Съпругът проговори.

Тя гледаше към небето.

— Чу ли какво ти казах?

— Какво?

— Можеше да бъдеш по-внимателна — шумно въздъхна той.

— Бях се замислила.

— Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

— Много е красиво.

— Аз току-що си мислех — бавно продължи съпругът — дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече — при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна…

— Сините планини! — Тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

— О, това е само една идея.

— И кога искаш да тръгнем? — неспокойно попита тя.

— Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие… — подхвърли небрежно той.

— Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

— Е, сега ще направим изключение. Мислех си… — Той се усмихна. — Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?

Тя въздъхна, почака, сетне отговори: