— Не!

— Какво? — Неговият вик изплаши птиците. Балдахинът се разтърси.

— Не. — твърдо каза тя. — Аз няма да дойда.

Той я погледна. Те вече не проговориха. Тя се обърна настрана.

Птиците продължаваха да летят, десет хиляди искри, подгонени от вятъра.

В зори слънцето прониза с лъчите си кристалните колони, разтопи мъглата, върху която лежеше спящата Ила. Цяла нощ Ила бе висяла над пода, носена от меките килими на омарата, която се заизлива от стените, щом тя си легна. Цяла нощ бе спала върху тая тиха, неподвижна река като лодка сред безмълвен поток. Сега мъглата се изгряваше, нивото на омарата бе почнало да спада, докато най-после Ила остана на брега на пробуждането.

Тя отвори очи.

Мъжът й стоеше над нея. Той сякаш бе стоял тук и бе наблюдавал с часове. Без да знае защо, Ила просто не можеше да го погледне в очите.

— Ти пак си сънувала! — каза той. — Говореше непрекъснато и не ме остави да спя. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Нищо ми няма.

— Ти говори много насън.

— Тъй ли? — Тя бързо се надигна.

В стаята беше студено. Сива утринна светлина обля Ила, докато лежеше.

— Какво сънува?

Тя помълча, докато си припомни.

— Корабът. Той пак се спусна от небето, кацна, от него излезе високият мъж и ми заговори. Той се шегуваше, смееше се и на мен ми беше приятно.

Мистър К. докосна с ръка колоната. Бликнаха струйки топла вода; парата прогони студа от стаята. Лицето на мистър К. беше безстрастно.

— А после — продължи тя — същият този мъж, със странното име Натаниел Йорк, каза, че аз съм красива … и ме целуна …

. — Ха! — извика мъжът и рязко се обърна; долната му челюст играеше.

— Но това е само насън — весело каза тя.

— Пази глупавите си женски сънища за себе си!

— Държиш се като дете! — Тя се отпусна върху последните снопчета от химическа мъгла. И след миг тихо се засмя: — Аз си спомних още нещо — призна си тя.