— Какво е то, говори! Какво? — изкрещя мъжът.

— Ил, ти си станал тъй нервен!

— Кажи ми! — настоя той. — Ти не трябва да имаш тайни от мен!

Над нея се бе навело мрачно, сурово лице.

— Никога не съм те виждала такъв! — отговори Ила; на нея й беше и страшно, и забавно. — Нищо особено не се случи, само дето този Натаниел Йорк ми каза… хм, Каза ми, че ще ме вземе на кораба си горе на небето и ще ме заведе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

— Значи глупости! — едва ли не изрева той. — Ти трябва да се чуеш отнякъде как любезничеше с него разговаряше с него, пееше с него през цялата нощ, господи! Ти трябваше да се чуеш!

— Ил!

— Кога ще дойде? Къде ще се спусне с проклетия си кораб?

— Ил, по-тихо! Не повишавай глас!

— По дяволите с моя глас! — В гнева си той се наведе над нея. — В този твой сън… — Той я стисна за китката на ръката. — Корабът се приземи в Зелената долина, нали? Отговаряй!

— Да, там …

— И това стана днес следобед, нали? — не стихваше той.

— Да, струва ми се, така беше. Но само насън!

— Добре — и той сърдито отхвърли ръката й. — Добре че поне си казваш истината! Аз чух всичко, що говореше насън, всяка думичка. Ти сама спомена за долината и часа.

Дишайки тежко, той се разхождаше между колоните като заслепен от мълния. Постепенно дишането му се успокои. Тя не сваляше очи от мъжа си — дали не е полудял? Най-после стана и тръгна към него.

— Ил … — прошепна тя.

— Остави ме.

— Ти си болен.

— Не. — И той уморено се усмихна насила. — Детинщини и нищо повече. Прости ми, скъпа. — Той грубо я потупа. — Много работих напоследък. Извинявай. Ще отида да полегна малко …

— Беше тъй кипнал.

— Сега съм добре. Отлично. — Той въздъхна. — Да забравим това. Знаеш ли, вчера чух един виц за Уел, исках да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а пък аз ще разкажа вица, съгласна ли си? А за това повече няма да говорим. Какво ще речеш?